.png)
Върховете в мен
Върховете в мен
Често ме молят приятели от други краища да им разказвам за снега, слънцето и красотата на зимата тук. И аз често не знам какво да им разкажа.
За мен това е ежедневие. Всеки ден ми се случва - газя из снега, разглеждам красотите, които сътворява зимата. Побелелите дървета. Всичко е бяло, тихо. Какво да им кажа, че снегът идва от облаците ли, тихо се сипе от атмосферата?! :)
Какво ме било запалило така по планинските красоти. Ами хора, от прозореца си виждам 2-3 от най-високите върхове на балканите. Как да не ме запали... От тях виждам снега по върховете и през лятото. Ама те били виждали през прозорците само побелелите покриви на отсрещните кооперации през зимата. Добре, де, излезте, разходете се, ще видите красотата и вие. Не е само до гледки от прозореца.
Защо се катеря по върховете, и това питат. Защо ли – защото когато съм на някой връх, меко казано се чувствам у дома. Било то слънце, студ, зима, лято, дъжд - няма значение какво е времето. У дома съм.
Върховете не са за всеки.
Планината е тази, която решава кой ще иде там и кой ще се върне от там. Тя решава да те натисне ли, или да ти даде сила да полетиш. Да те допусне ли, или не. Мисля, че планината е огледало на морето, негова сестричка. И колкото и да си въобразяваме, че сме напреднали, умни, справяме се с технологии, джаджи, комуникации, морето и планината ни се смеят. Въпросът е ние сами да осъзнаем колко сме малки, незначителни, мравчици в сравнение с тях.
Чувството да изкачиш някой връх няма аналог. Когато тръгваш на такова пътешествие знаеш, че и последната ти капка енергия ще бъде погълната. Че отиваш там някъде, където няма нищо сигурно. Там няма лесно. Отиваш, мислейки си за 'борба', но всъщност... можем ли да се борим с това? Не, не можем. Отиваш, мислейки си, че утре може да има, може и да няма, но някак си силно привлечен, забравяш за тези неща и вървиш, пълзиш, катериш се, падаш и пак се изправяш.
Мръзнал съм, бил съм уплашен, бил съм на голо място в силни бури – няма къде да се скриеш. Бил съм около паднали лавини. Бил съм на места, където 'нормалните' няма да помислят да отидат дори.
Бил съм през зимата на Мусала - на най-високото, на кулата на метеостанцията. Трепериш - от страх, студ, мраз, вятър... Но само един поглед оттам довежда душата до неописуемо спокойствие. И ти си там, над всички, над всичко.
Обичам легендите. Питали са ме аз ли съм писал за някои легенди в блога си. Не съм писал за тях, нямам това дар слово. Но съм следвал легенди.
Бил съм по стъпките на Крали Марко. По неговите стъпки пътят е дълъг за обикновения човек. И ви казвам от личен опит - ние не можем да прескачаме планини, не можем, дори със самолетите си, дори с хеликоптерите си. Не можем да извървим неговия път по друг начин, освен със собствените си крака, воля и дух.
Затова обожавам планините, затова катеря върховете - за да надмогвам себе си, да се поклоня оттам на планината, която приемам за своя майка, да постигна хармония и да си припомням колко сме нищожни пред величието на природата.
